Прилеп

Замразени са птиците, които прелитат

и обикалят очите ми.

Прилепени към обесения въздух,

те загубват равновесие в забавен кадър,

пренасяни от несъществуващ вятър.

Сърцето ми бие в ушите и прави ехо,

което ми създава впечатлението,

че това е единственият звук,

който съществува на земята.

Аз чувам нищото, аз ходя, но вече не съм.

Тялото ми е прах. Тялото ми е звезда.

Аз съм основно в долната част на сълзите си,

които ме потапят в потъваща лодка

след метафизичен валс. Имам чувството,

че никога няма да се появя отново.

Невидими водорасли ме държат

по стените на ваната - в тази гарафа,

в този затвор. Дишам ли...

Дъхът ми е призрак.

Крилата завинаги сгъвати.

Те ме дразнят.

Аз съм ръждясала котва, която се разпада.

Необвързана, забравена котва. Но дишам.

А как са те всъщност? Петте умрели

в мен птици? Осемнадесет мъртви

кожни повърхности в тялото? Те спират.

Искам да ги хвана, да ги докосна,

да се възползват от възможността да ги хвана.

Но клетката на водата около мен

ме отдалечава от тях

и те ще възобновят спомена си за танц.

Очите ми са мокри.. Дишам. Имам ли възраст?

Може би три години... пръстите ми показват -

те са настъргани солети от лед

и стрелят в устата ми. Глупости. Аз се топя.

Като подобие на освобождение.


Copyright © от Лина Букова

Всички права запазени

photo by NICK VEASEY