В моменти, когато нощта е дълбока ти се струва, че виждаш само в черно и бяло. Когато всичко е толкова тихо, че не можеш да чуеш дори шума на тръбите в банята, тези моменти, когато разбираш колко крехко е всичко.

Тогава може би си спомняме други моменти, когато сме били малки деца и сме се сгушвали под завивките в легълцата си - от страх да не ни изяде тъмнината.

Когато и най-тихите звуци се ни се стрували призрачни.

малки капки дъжд с мисли за слънце

Има една земя, която видях веднъж в сънищата -
някъде над дъгата, където небесата са сини
и всички мечти, които си позволяваш да мечтаеш
наистина се сбъдват. 
Това беше, когато бях ... Някъде над дъгата

Зебра

Той е интересен. Сигурно е под наем.
Докато я чака е успял да преброи стъпките на коня,
но понеже КОНЯТ е паметник,
вероятно се е затруднил да открие
дали са били отмерени, напълно сигурни,
или са спрели в едно размърдване на задника.



Докато я чака образът й трепка
по самия ръб на съзнанието му. Красива и гола.
По-гладка от камъче. Прозрачна, с устни
като розови анемонии. Невероятна е.
Но сигурно излиза и с друг. Буквално -
с когото и да е. Няма значение дали с мъж или жена.

Когато идва, я приема предпазливо
с леко покашляне. Вече е намислил
извинителната причина да се откаже.
В края на краищата - има това право.

* * *

(Малко е нервен -
прям или груб, това е мъжът.


Той поглежда всяка жена,
изпречила се пред погледа му
и се пита каква ли ще е в леглото -
и евентуално продължава
да се пита каква ли би била
в леглото с НЕГО.
Не знам какво точно
поражда приятелството
между мъж и жена.
Според мен
мъжете не са склонни
към приятелство с жена.)


Copyright © от Лина Букова

Всички права запазени



снимка Nicolas Evariste

Станислав Гинзбург - Приказки от Виенската гора

Станислав Гинзбург е роден в Оренбург, Русия - през 1984 г. На петнадесет годишна възраст той емигрира в САЩ, където завършва изобразително изкуство и фотография в Парсънс - Институт за дизайн в Ню Йорк.
Неговите творби са сякаш замислени от природата, тъй като илюстрират една магична среда, лишена от реалните ежедневни човешки отношения и връзки.

Това, предполага се, е продиктувано от невероятното въображение, което притежава младият артист.
Станислав в момента живее и работи в Бруклин, Ню Йорк.

А ето и серията: Приказки от Виенската гора.

 
 
 
 
 

Можете да видите повече от творбите му в неговата лична страница или блог.

Налице е нощта

Понякога сърцето води.
То бяга във всички посоки.
По-далеч от всичко здраво.
Шевовете не издържат.
И плачеш.
От всичко, което разкъсва.
Детството. Страданието.
Красотата.
Любовта особено.
Очите ти наблюдават света.
Той знае, че нищо не разбираш.
Той си играе. На скокове.
Гол на слънце.
            Запазва ти... Дупка.

Налице е нощта.

 
 
Copyright © от Лина Букова


Всички права запазени

черно

Моят ден е един потънал континент
плаващ в невидим въздух,
като смърт на светлината


с ръце от дим, попиващи сълзи
от отражението на луната
и е почти невъзможно да се говори за изгреви.



* * *

now


тишината е музика
в нощното шкафче на сънищата.

Ще ти изпее песен,
непята никога преди...




Copyright © от Лина Букова

Всички права запазени

Есен

Обичам есента ...

всичко е много ярко, много съкровено,

в близост до истината и най-важно -

това е всичко,

което ни остава от пролетта и лятото -

с горчивия вкус на борови игли,

пикантно-сладкия мирис на късни цветя

от палитрата на залеза,... червено злато,

опал и мъгла, и земята, пришита към небето

с тънките нишки на топлия дъжд.

Обичам есента, когато съм сама.

Нуждая се от това освобождаване,

нуждая се от моята доза усамотение ...

Japanese art photography

Daido Moriyama

... съвсем случайно

Никога не знаеш какво да направиш, за да си сигурен, че си постъпил правилно. Единствено можеш да предполагаш. Когато си у дома и времето навън е примамливо, може би
ще ти се прииска да си отвъд стените на познатия ти уют.Да затвориш вратата зад себе си, и да тръгнеш. Просто да тръгнеш.
Да се видиш с приятели, или сам да скиташ безцелно по улиците, да си купиш най-новата книга, или да седнеш в парка и просто да гледаш как някоя катерица прескача от клон на клон с желъд в устата;
или кучето, което размахва опашка, защото е наградено с разходка;
и майката, с преливаща от обич количка - бебето в нея с току-що поникнали два предни зъба - да срещнеш усмивката на живота.
Никога не можеш да си сигурен какво точно си искал да направиш, но е напълно възможно да осъзнаеш,че си една част от действителността, сред множеството
непознати, които минават по същия път, по който и ти си дошъл, макар и съвсем случайно.


Copyright © от Лина Букова

Всички права запазени

Прилеп

Замразени са птиците, които прелитат

и обикалят очите ми.

Прилепени към обесения въздух,

те загубват равновесие в забавен кадър,

пренасяни от несъществуващ вятър.

Сърцето ми бие в ушите и прави ехо,

което ми създава впечатлението,

че това е единственият звук,

който съществува на земята.

Аз чувам нищото, аз ходя, но вече не съм.

Тялото ми е прах. Тялото ми е звезда.

Аз съм основно в долната част на сълзите си,

които ме потапят в потъваща лодка

след метафизичен валс. Имам чувството,

че никога няма да се появя отново.

Невидими водорасли ме държат

по стените на ваната - в тази гарафа,

в този затвор. Дишам ли...

Дъхът ми е призрак.

Крилата завинаги сгъвати.

Те ме дразнят.

Аз съм ръждясала котва, която се разпада.

Необвързана, забравена котва. Но дишам.

А как са те всъщност? Петте умрели

в мен птици? Осемнадесет мъртви

кожни повърхности в тялото? Те спират.

Искам да ги хвана, да ги докосна,

да се възползват от възможността да ги хвана.

Но клетката на водата около мен

ме отдалечава от тях

и те ще възобновят спомена си за танц.

Очите ми са мокри.. Дишам. Имам ли възраст?

Може би три години... пръстите ми показват -

те са настъргани солети от лед

и стрелят в устата ми. Глупости. Аз се топя.

Като подобие на освобождение.


Copyright © от Лина Букова

Всички права запазени

photo by NICK VEASEY